Форум » О болгарах » СЕЛО ДЕВНЕ, КААЗА ПРОВАДИЯ, ОСМАНСКАЯ ИМПЕРИЯ » Ответить
СЕЛО ДЕВНЕ, КААЗА ПРОВАДИЯ, ОСМАНСКАЯ ИМПЕРИЯ
Девненец: МИНАЛОТО НА СЕЛО ДЕВНЯ, ПРОВАДИЙСКО (ПРОУЧВАНЕ НА ЕТНОЛОГА ВАСИЛ МАРИНОВ ПРЕЗ 1955 год.) инж. Драгия Драгиев С мои минимални допълнения и промени, изложеното по-долу е извадка-резюме от статията на етнолога Васил Маринов „МИНАЛОТО НА с. ДЕВНЯ, ПРОВАДИЙСКО, С ОГЛЕД НА „АРНАУТИТЕ” В СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ”, публикувана в СБ, „ЕЗИКОВЕДСКО-ЕТНОГРАФСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ В ПАМЕТ НА АКАД. СТ. РОМАНСКИ”, СОФИЯ, 1960 г., стр., 591-617. Признавам че нямам нужната компетентност и не мога да давам оценка на изложените от автора сложни анализи, твърдения и изводи относно историята на девненските арнаути. Желая да поднеса, и то най-вече на девненските си читатели, точно и в събран вид сведенията, преданията и убежденията за миналото на селото, които В. Маринов е получил от възрастни девненци, включили се в проведената през 1955 г. от него анкета на място. Макар че изследването е посветено основно на девненските арнаути и на тяхното прилепено към село Девне отделно арнаутско селище (по-скоро махала), авторът е събрал и публикувал безценни и засега единствени по рода си обширни сведения и предания и за основното – българското село Девне. Ето по-важното от онова, което било съобщено на изследователя от по-възрастните (част от тях родени и живели през турското робство, б.м.) осведомители-девненци, както и неговите изводи и убеждения за близкото минало на село Девне: Иван Димитров Гунчев (76-годишен девненец): В местността „Червената пръст” имало чешма и църква. Там, горе на баира, била арнаутската махала. Мястото тогава било дюс (равно), но сега било накъсано от две реки (дерета, б.м.). Там били и гробищата. В местността „Чакмака” били старите лозя. Баща му ги запомнил. Те били на тази арнаутска махала при „Червената пръст”. Още от турско време там имало 4-5 големи дървета (каваци) и една голяма круша. Арнаутската махала била малка. Старото българско село Девне било над „Горната чешма” до едновремешния мост, който и до днес е запазен. Там имало гробища с български кръстове. Арнаутската махала се изгубила от болест и война... В нейния район все още се намирали слепи кладенци. Такъв затулен кладенец имало в Славлюцкановата нива. Гробищата били близо до кладенеца, а горе на равното, била църквата. Неговият дядо казвал, че като се заселили навремето, все още седели дуварите (стените на оградите). Запомнил ги там, където била гората. Като започнали да разчистват и да правят къщи, намирали сатъри, ножове, касапски работи. Това пък го разправяла леля му. Явно там имало касапски дюген преди 160-170 години. Имената на по-важните местности около село Девне: Ямата (над селото), Брегът (баирът, през който минавала тясната пътека за Провадия), Широката пътека, Чакмака (канари, гдето турците са колели български моми), Езика, Пещера, Азъл (Глиган, б.м.) чушмя, Гюр чушмя, Ак чушмя, Лофката (старо джеде - път), Чаталите, Райковата чушмя, Карофча (тук имало стари гробища с камъни с християнски кръстове), Кайрака със следи от старо селище и Калъчата със старо гробище. Дядо Васил Дойчев Атанасов (100-годишен девненец): Нагоре, къде гробището, била арнаутската махала. Там била и църквата на арнаутята. Те се дигнали от тук и не се знае къде са отишли. Те били големи (в см. едри и богати, бм.) хора. Български приказвали. Тук нагоре, на баира били харманите им. Махалата им имала 50-60 къщи. Малка била. Запомнил я кортулун (развалини) от дворни места. При църквата имало кокалаци от заровени хора. Те, арнаутята, били българи-арнаути. Имената им били Иван, Стоян... като нашите... Арнаутята носели бяло облекло с тесни гащи... Те много мрели и се развалило селото, арнаутското... Арнаутята имали ниви, лозя и хармани – още личал дюзът (равното). Основател (възродител е може би по-подходящата дума, б.м.) на селото Девне бил дядо Дука (Дукоолар). Той дошъл пръв и се настанил на мястото на стария си бащин имот. После дошли Полаците, Кукерята, Моньо Стояноолар, Димоолар, а неговият дядо Танас, дядо Дука, Иван Бъчваров и Каньо Вълюфте били от Долния (ямболския) вилает. Те се заселили и направили това село там, къде Чакмака, на поляната. Най-голям бил родът на чорбаджи Дука (Дукоолар), родом от село Девне. Половината от жителите на сегашното ново село Девня били от този стар, девненски род. От същия род били Дончоолар и Драголови. Именно те разказвали за изчезналото арнаутско село, което било до селото Девне. Други родове, основатели на сегашното село Девня, били: Дойчоолар, Мусокоджали, Кайкаджии, Гьобелии, Панайотоолар (към 200 къщи), Кантриците, Кирофлайкуфте, Гергинята, Димовелкуфте – всички били вети хора. Големи били родовете: дядо Калчовте, Георгиивановте и Кръчмарята (те били първи хора в селото). Голям род били Главчодобревте от Елена. Дядо Стоян и дядо Гунчо били градинари, дошли след Освобождението. Поп Костадин Кумановски (в началото девненски учител, после поп, б.м.) също бил еленчанин. Неговият син - поп Драган служил 50 години и оставил богата библиотека. Поп Михаил също бил еленчанин. Турците признали избрания от селото Дука за чорбаджия (кмет) на село Девне. Той издействал позволение за издигане на старата църква, която била застроена един метър в земята и обградена с високи зидове. В двора на същата поп Костадин събирал населението по време на опасност от разни турски издевателства. Чорбаджи Иван (Дончов , б.м.) спасил селото от черкезко ограбване, изгаряне и избиване, като измолил помощ от Осман бей, който живеел в съседното село Манастир. Когато се повдигнала България (Априлското въстание, 1876 г., б.м.) от Балкана дошли турци и взели да правят яма (окоп, б.м.), от койте щели да атакуват селото, но Осман бей от Манастир ги спрял. За девненци той бил добър човек.Дядо Васил го познавал лично. Девненци жънели на бея. Цялото село, мало и голямо, излизали и му жънели. Той заради туй спасил село Девне. Беят плащал по пет гроша на жътвар, а на мънинките – по един грош. На обяд давал хляб и нахранвал жътварите. Ако не бил Осман бей, село Девне щяло да стане на пепел... Осман бей... той... той отървал селото... Селото пострадало много от чумата, която върлувала между 1836 и 1838 година. За да се спасят девненци избягали, разпръснали се и се изпокрили из гората. В селото останала само една баба, която погребвала умрелите. Умрелите ги изкарвали до „Чумавите гробища” с шейни и след това изгаряли шейните. Към 1955 година пороите изровили чумавите гробища, чието местонахождение все още се знаело от всеки по-възрастен девненец. През Кримската война (1853-1854 г.) в района на село Девне била разквартирована голяма английска войска. Появила се страшна холера, англичаните „фанали” да мрат и ги дигнали, като им съблекли и изгорили дрехите, дали им нови дрехи. Дигнали ги, но те оставили голяма част от парите си тук, в Девне. (Изследователят на историята на девненския район Анастас Ангелов откри документи, които доказват, че турските власти наричали девненската низина Долината на смъртта и поради опасните маларични, чума, холера и други подобни заболявания, дали съвет на английското съюзническо командване да не разполага в нея своите войски. Англичаните, с вродената си надменност, не послушли турските генерали - своит военни съюзници, и съответно понесли значителнит човешки и материални щети от холерата). Дядо Драган – бащата на съпругата на дядо Васил, имал много дълга коса и я махнал заедно с другите девненски мъже чак след Освобождението. Имало и един дядо Петър, който бил с най-дългата коса, но като дошли през 1878 г. казаците, му я отрязяли и той направо ревал за косата си. Облеклото на девненските мъже, около 70-те години на XIX век, се състояло от риза, елек, антерия, аба, потури или гащи. На краката си слагали калци. Носели плитки от дългите си коси. Отгоре ги захлупвали с малки такета – сербезлийки, а върху тях завивали шалове увити като саръците на турците. Носели и калпаци. През зимата се обличали с ямурлуци. Дядо Васил Дойчев запомнил село Девне с около 100 къщи. (Те били горе на високото. Девне се намирало на един голям кръстопът. Селяните се страхували от нападения, грабежи и издевателства. От високото се виждала цялата девненска низина. Щом се зададяла я войска, я турска орда, я кръвожадна, черкезска глутница, всеки грабвал кой каквото може и бягал към гората-майка, закрилница, б.м.). Преди Освобождението от турско робство в селото имало „къщи” - земници (вкопани в земята землянки). Те били покрити с шума и пръст. Имало и такива от дялани дъски (талпи), както и от плет (плетня). Едва, когато пристигнали търновските майстори, започнали да правят къщите от камък, а по-късно и от тухли. Където теренът бил със силен наклон, правели и мази. Стаите на тристайните къщи се наричали долна, средна и горна стая – соба за гости. Всяка къща имала баджьо и кюмбет за отопление. В селото, и до самата анкета, имало запазени някои от големите чорбаджийски къщи. Стари и красиви били къщите на Джелепови, на Иван Кючуков, на ЛазарДуков със скривалище; на Вълю Дуков с подземен вход, който излизал към гората на Илия Василев, с балкон и джамлъци. Къщата на дядо Васил Атанасов била построена през 1851 г. Нощем девненци осветявали къщите си с горящи главни. После се появили кандилото, а с идването на руснаците – и газената лампа. Семействата спели на рогозките на пода. Освен със земеделие девненци се занимавали и с животновъдство. Овчарството било застъпено добре. Добри овчари (чобани) били: чобан Кръстю, чобан Атанас, Дядокойчюви, Брунтулята, дядо Гергя и др. Най-много овце имали дядо Койчюви и чобан Кръстю. Дядо Васил имал 150 овце, но той бил овчар и пасял билюк овце от селото, като му плащали в натура – една овца на 100 овце за шест месеца. Хората си правели сирене, а в мандрите майстори-евреи правели предимно кашер и го продавали. Търговци от Цариград идвали с дисаги пълни с пари и изкупували овни. По-късно броят на къщите в селото станал 150 (1000 към 1955 г., б.м.), а на биволите - 900. Конете-ергеле, използвали за отъпкване и вършитба на хармана. Основният добитък за впрягане били биволите и по-малко конете. Всеки дом имал по десетина крави и съответно телета, юнички и бикове. Почти нямало къща с по-малко от 100 – 150 овце. Хранели и много свине. Желязко Радев Желязков (85-годишен девненец): Един ден керванът със завърналите се от Бесарабия* бъдещи възродители на село Девне стигнал в Девненската низина и спрял за няколко дни за почивка в ниското, около река Девненска, която турските власти наименували и пишели „Кара дере” „Черното дере”.. Настъпили смут и разединение между изтощените до краен предел хора. Голямата част от тях искали всички заедно да продължат на юг и да се върнат в Ямболско... За шестнадесет фамилии надделяла баба Иванца Бъчварката, като казала: „Къдя ши идите? Ут туй мясту къдя ши нъмерити по-хубу? Тукъ й бълкан и ут негу ши си праим къщя. Дъ имъш два шиникя мамуля и ету ти уденицътъ... Сас има нъблизу зъ пукривъни нъ къщятъ. Я пуглиннети къку хубу мясту”... (този цитат е преработен от мен по девненското наречие, ползвано от старите девненции и запомнено от мен около 1950 г., б.м.). В село Девне, Провадийско, никога не е имало гагаузи.Дядо Желязко запомнил (от гагаузи не от Девне, а от други съседни села, б.м.), че част от гагаузите се гърчеели, но повечето казвали, че са от най-старите българи. Чувал, че гагаузите са българи, които си дали езика, когато турците ги мъчели да ги потурчат, а помаците си дали вярата, но не си дали езика. Между нашите девненци никога не е имало гагаузи.Имало еленчани и един-двамина македонци, които били търговци. Долу, край реката, имало татаря, но почнали да мрат от блатната болест... Изпомрели и избягали... *(Тогава от Бесарабия и Влахия се завърнали от 25 до 35 процента от българските преселници, като голяма част от техните бащи, майки, братя, сестри, синове и дъщери са останали завинаги извън границите на сегашна България. Така, че тогавашният керван през девненската низина бил нескончаем и многолюден. Голямата част от хората продължили към ямболския край, но наистина шестнадесет фамилии (четири стари девненски и дванадесет ямболски) останали завинаги в Девне. По-сетнешните, признати заслуги на дядо Дука към селото, го обвили с ореола на оглавяващ възраждането на село Девне и това е неоспоримо. Но към него момент цялата фамилия на дядо Вълю, който вероятно починал в Комрат, била под старшинството на Каню Вълев или Моню Вълев - братя на дядо Дука и Иванца Бъчварката, б.м.). Злати Драганов Колюв (93-годишен девненец): „Баба Иванца от Бъчварята е сестра на дядо Дука. Още в Девне тя била слугиня на един арнаутин и отишла с арнаутите в Бесарабия. Там (след една-две години мъки и митарства, б.м.) тя казала на ямболиите: - Аз да ви заведа на едно хубаво село... И водата там, водениците там - и тя ги довела (в с.Девне, б.м.). Дядо Дука, който познавал от по-рано местността , казал, че тук има мелници и че щели да си преживяват добре”. (Известно е, че в различни периоди през турското робство по девненската река е имало от 20 до 50 мелници, които мелели житото на варненския и най-вече на добруджанския край. Същите били над десет пъти разрушавани и възстановявани при безкрайните руско-турски войни в Североизточния край на България, б.м.). Димитър Драголов (50-годишен девненец): „Моята баба се кзваше Иванка Димова. Нейният свекър бил 3-годишен, когато се върнали от Бесарабия в Девне. Тя ми разказваше за баба Наковица от ямболските села, която на отиване на север към Бесарабия с голяма мъка носела смъртно болно едно от децата си. Една липованка (рускиня-старообрядка, б.м.) от село Джириловка (дн. Jurilovca, Румъния, б.м.), като видяла, че детето ще умре по пътя, помолила да и го оставят, още повече, че била и бездетна. Оставили и детето. Когато се връщали на юг, към българско, бъдещите девненци пак минали през сило Джириловка и намерили детето пораснало, живо и здраво и го оставили там. Този разказ показвал пътя*, по който се движили девненци към Бесарабия и обратно. *Засега има и точни, и недостатъчно точни, източници и сведения, че маршрутът, перипетиите, заселването и връщането на девненци на север и на юг от Дунав са свързани със следните населени места и пунктове: Джериловка, Сатуново, Кирсово, Комрат, Чумлекьой, Бешгьоз, Валя Пержей, Тулча, Исакча, Башкьой, Бабадаг, Девне, Дибич, Илия Блъсков, Васил Друмев и евентуално в някои от силистренските села. Б.м. Дядо Дука водел със себе си 16 семейства, от които дванадесет били ямболии и четири били от старите жители на село Девне. Те, последните, познавали много добре жителите на арнаутската махала до село Девне, а баба Иванца Бъчварката била сестра на дядо Дука. Тя била слугиня в едно богато арнаутско семейство. Разказите на хората от старите девненски семейства за арнаутите били възприети и от ямболиите, преселени от село Чумлекьой. Местните, девненски ямболии разказват, че жителите на село Девне и селата Касаплар (Дибич), Шуменско и Башкьой (днес Nicolae Balchesku в Северна Добруджа, Румъния, б.м.) са преселници от същото ямболско село Чумлекьой. Когато гьочовете пристигнали в село Девня, турците ги убеждавали да не продължават пътя си към Ямбол, защото там всичко било заето от азиатски турци. Пак баба Иванца и баба Панайотца, предложили и се възприело да не остават долу при облаците от комари в маларичните мочурищата край девненската река, а да се настанят тук горе, на високото място на изгореното село Девне. Тук, горе, условията за живот били напълно здравословни. Така, върху развалините на старото село Девне, се сложили основите на сегашното село Девня, Провадийско. Това станало около 1830-1831 г. Наследниците на възродителите на селото знаят, че имат роднини останали в Бесарабия, но къде точно – не... По време на Първата световна война, когато българските войски били в районите на град Тулча и Исакча в Северна Добруджа, тамошните, вече местни, жители питали дали между войниците няма хора от село Девне... Питали дали няма хора от девенските родове Дукоолар и Дончоолар. Това разказвали завърнали се от добруджанския фронт девненски войници. (Димитър Драголов: потомък на върнали се от Бесарабия преселници; родом от село Девня; учител и училищен директор в Девня; български и девненски патриот; офицер от запаса; от името не селото държал на немски език приветствена реч при посрещането на немските войски в село Девня; мобилизиран офицер и като такъв - средищен директор по българската просвета по време на българската окупация в Македония през Втората световна война; от името на селото държал на руски език приветствена реч при посрещането на съветските войски в село Девня на 9.09.1944 г.; меко казано, недолюбван от народната власт след 9.09.1944 г.; по време на анкетата гимназиален учител по руски език във Варна; с лични средства посетил негови и девненски роднини в Северна Добруджа; цял живот събирал сведения, натрупал архив и написал история на село Девне; същата и архивът му, за срам и позор на нас девненци, неиздирени и по всичко изглежда - безвъзвратно погубени; б.м. ). Васил Маринов (учен, етнолог): Девненски арнаути на север от Дунава и днес се намират в следните населени места: В Молдова – в село Бешгьоз и Чадър Лунга. В Украйна – в селата Жовтневое, Девнинское, Георгиевка и Гамовка. В. Маринов цитира един случай разказан от един старец – Димитър Серемов от село Девнинское (Мелитополски район на Приазовието, Украйна, б.м.). Серемов разказвал, че каракуртци-албанци и калинчакци-българи дошли от село Девне в Бесарабия. По спомен на жителя от село Гамовка - Михаил Константинов Кочев, дядо му Димитър Кочев дошъл от с. Девне в Бесарабия в Каракурт на възраст 28-30 години и умрял през 1885 г. на 85-годишна възраст. От тук следвал изводът, че преселването на арнаутите от Девне (по-вероятно на втората, останалата след първото преселване част, б.м.) е станало през периода 1828-1829 год. По време на самата Руско-турска война (1828-1829 година) всички жители на село Девне, Провадийско, се дигнали и отправили заедно с жителите на съседните села към Бесарабия. При оттеглянето на руските войски селото било цялото изгорено от турците. Така напълно изчезнало голямото българско село Девне. След три години на неговото място е било основано отново село Девне от 16 семейства ( „гьоча”), водени от Дука-чорбаджи, потомък на стара девненска фамилия. Спомените от основаването на сегашното село Девня през 1830-1831 година у местните жители са още пресни. Ценни сведения за историята на село Девня се намират и у Константин Иречек, който лично го е посетил през 1886 г., разговарял е с Лазар Дуков и преспал у дядо Кръстю от Трявна. В. Маринов е записал, че неговите девненски събеседници го информирали, че преди 75 години (т.е. около 1880 г.), около Гергьовден в дома на Лазар Дуков са дошли и гостували бесарабски роднини от рода Дукоолар, които се връщали от Божи гроб (вероятно от Атонския манастир, б.м.). Домакините сготвили охлюви (девненски специалитет и до днес, б.м.) и казали на гостите: „Ний млогу убичъми охлюви”, а гостите - кръвни, бесарабски роднини, се намръщили; попитали: „Что такой чорт?” и отказали да ядат. (Черно на бяло, засега, към края на м. Декември 2008 г., това е първия фиксиран случай на посещение на бесарабски девненци в село Девне, б.м.). Васил Маринов пише, че през месец Октомври !955 г., при посещението си в село Девня е събрал доста материали от следните осведомители: Васил Атанасов – 100-г., Георги Джеджев Нанков – 74-г., Димитър Андреев Василев – 85-г., Желязко Радев Желязков – 85-г., Злати Драганов Кольов – 93-г., Иван Добрев Гунчев – 76-г., Иван Драголов Тонев – 72-г., Йордан Донев Иванов – 72-г., Дона Желева Василева – 56-г., Недялко Ганев Василив – 26-г., Маньо Василев Димов – 40-г., Драган Великов - 40-г., Димитър Драголов (учител) – 58-г. и други. По-нататък В. Маринов преразказва живота в село Девне до 1828 г., по очерка на Илия Райков Блъсков ; изселването на фамилията на дядо Вълю от селото и заселването и в село Чумлекьой, Ямболско; преселването и митарствата на ямболлии и девненци из Бесарабия и Влахия (без да конкретизира къде по-точно, б.м.); смъртта на Дядо Въльо в Комрат; връщането на част от тях и възстановяването на село Девне. Гръцкото влияние в с. Девне било нищожно. В него никога не е имало гръцки поп. Село Девне било подчинено в религиозно отношение на месемврийския (несебърския, б.м.) гръцки владика, но девненци отказвали да му плащат данък. През 1844 г. сам владиката дошъл от Месемврия в селото, свикал събрание и успял с голяма мъка да си събере парите. Хитрият дядо Дука измамил варненския гръцки владика, като го излъгал, че девненци са отколешни гърци, но тъй като си нямали църква и ако не си построели такава, щели да си изгубят и езика, и гръцката народност. Владиката-грък се трогнал много и му дал писмо до Цариград, с което ходатайствал пред турските власти за разрешение за построяването на нова църква, защото старата изгоряла при изселването. (Варненският владика поставил само едно условие пред дядо Дука – служението в новата църква да ставало на гръцки език. Дядо Дука приел и по-късно не само не изпълнил това искане, а напротив – взел много активно и документирано участие в борбата за самостойна български църква. С белия си кон Дядо Дука „прескочил” до Цариград и измолил турския документ-разрешение за построяването на църквата. Този документ бил съхраняван дълги години, но бил иззет при обиск в дома на Атанас Йорданов от активисти на ОФ след 9.09.1944 г. и съответно погубен. По-подробно описание на перипетиите по построяването на църквата се съдържа в очерка на Илия РайковБлъсков.,б.м.). Училището (според проучването на В. Маринов, б.м.) било открито през 1848 г. Дядо Дука „ходил” с коня си и довел от гр.Елена и първия девненски учител. (Той се казвал даскал Иван. Дядо Дука една година го хранил в дома си преди откриването на училището, само и само, като се върнел”чорбаджията” вечер от нивите си, отпочиналият през деня даскал да го научи на „читмо” и писмо. Девненската църква и девненското училище били едни от най-първите в целия ни район. Те са подготвили много грамотни хора, които са станали попове и учители не само във варненския край... Но тук спирам, защото трябва да се придържам преди всичко към текста на В. Маринов, б.м.). Училището било в двора на църквата. Като едни от първи учители осведомителите на В. Маринов посочили: Даскал Димитър от с. Девне (даскал Димитър Димов от село Чумлекьой, Ямболско, учител в Девне от 1853 до 1877 г., б.м.), даскал Васил, Петър Кандиларов и Агушевци от гр. Котел. По-късно от Девне произлезли много попове и учители. Набезите и безчинствата на черкезите били нещо до болка познато и изстрадано на търба на старите девненци. В селото никога не се задържал за постоянно живеене ни грък, ни турчин, ни гагаузин, ни евреин. В село Девне се помнел случаят с опита на някой си Асана'а, който много искал да остане да живее в това чисто българско село, но не можал да утрае и се преселил в с. Емирлер (днес кв. „Повеляново”). Старите девненци, мъже и жени, владеели говоримо турски език. Татарите, както вече беше посочено, се поболели от живеенето си в блатната и маларична местност (от източната страна на сегашната болница в кв.”Река Девня”; все още е запазена тяхната „Татарска чешма” западно от болницата, б.м.) и се преселили след Освобождението в с. Енджекьой (с. Царевброд, Шуменско). По-късно, през XX век, на тяхното място били зеселени т.н. „българи-маджури” от Одринска Тракия. Васил Маринов цитира К. Иречек, който при посещение, като министър на просвещението на княжество България през 1886 г., научил от тогавашните девненци, че при „Маркозана” имало следи от по-старо селище и че по старо предание иманярите все търсели в местността „Катърджията” девет катъра заровено злато. Той цитира твърдението на чешкия учен, че Девне било вакъфско село, което и до 1886 година имало запазен ферман от Султан Селим III, но девненци така и не могли да му го представят да го види. Изказва и убедеността си в този факт, тъй като през цялото турско робство селото се запазило чисто българско – нещо, което показвало, че то се ползвало с известни правдини, като други подобни български села. Авторът е записал, че градинари от Еленско и хора от други места, се заселили в село Девне едва след Освобождението. В. Маринов се спира и на някои елементи от девненския селскостопански инвентар като: рало, дървен плуг, диканя, тарга и други. В края на статията си Васил Маринов твърди, че девненци са с произход най-вече от село Чумлекьой (дн. село Ботево, Ямболско) и че за изтеклите до 1955 година около 127 години, под влиянието на околното българско население и местните природни условия, битът им на тракийски българи се променил и пречупил. Допълнителни бележки: 1. Предполагам, че немалко кореняци-девненци ще останат недоволни от изложения по-горе материал, защото в него няма да намерят своите родове, имена и фамилии, които за село Девне са известни, големи и много важни. Но, както е видно и от заглавието на статията ми, това е публикувал етнологът Васил Маринов, това съм отразил и аз. 2. В изследването на Васил Маринов, с когото преди повече от 20 години имах честта да се запозная лично, се намират и някои оспорими факти и години. Има и явно незнание, както у неговите осведомители, така и у самия него, особено що се касае до преселването и разпръскването на село Девне малко преди 1812 година. Не е засегнат и големият девненски въпрос – около 1600 девненски българи основатели ли са на село Татар-Копчак (дн. близо 100 % гагаузско с. Копчак, Република Молдова, б.м.) или не са?... 3. Въпреки всичко, трябва да подчертая много дебело, че след видния възрожденски писател Илия Райков Блъсков (живял в Провадия и идвал от там всеки ден пеша, за да учи в девненското българско училище, б.м.), Васил Маринов е втората творческа личност, която се е потрудила и ни е оставила запис на спомените на старите девненци от 1955 година за историята на селото ни. Безспорно това е нещо голямо и изисква нашето знание, признание и вечна благодарност. 4. През последните една – две години, с доста усилия и разходи бяха събрани много сведения, че: а) Село Девне е възстановено и дозаселено от българи с корени от днешните села Ботево, Бояджик и Межда, както и от районите на гр. Котел, Елена, Габрово , Одринска Тракия и др. б) Село Девне и до днес има свои потомци в следните села на Молдова: Копчак, Чадър Лунга, Бешгьоз и абсолютно доказано в село Валя Пержей. в) Село Девне и до днес има свои потомци в следните населени места на Украйна: Жовтневое, Девнинское, Гамовка и Георгиевка. г) Село Девне до 1940 г. е имало свои потомци в следните населени места на Румъния: Тулча, Исакча, Башкьой и Бабадаг, но най-вероятно голямата част от същите са преселени през 1940 год. в района на Силистренски окръг при връщането на Южна Добруджа на България и размяната на населението между Южна и Северна Добруджа. 5. Направено е много по осъществяването на контакти и взаимни посещения с Копчак, Валя Пержей, Девнинское и Ботево. В това отношиние е нужно по-активното участие на Община Девня. 6. Бих се радвал, ако уважаемите читетели размножат тази моя статия и предоставят нейни ксерокопия на много повече хора от Девня. Особено на девненските деца, които, искрено вярвам, един ден ще я допълнят със свои изследвания. 7. През времето на турското робство село Девне е било едно от първите най-грамотни и най-пострадали български села във Варненския район. Девненци са били будни, жилави и упорити хора. Ние – техните наследници, сме в голям дълг към нашите предци, за които имаме още много да проучваме и популяризираме. В това отношение всеки може да помогне, като се потруди да проучи и предостави най-малкото историята на своя род. 8. Наложително е в началото на 2009 година да се основе Клуб „КРАЕЗНАНИЕ” към НЧ „Просвета”, гр. Девня. 18.12.2008 г. Гр Девня
Ответов - 3
Admin: а) Село Девне е възстановено и дозаселено от българи с корени от днешните села Ботево, Бояджик и Межда, както и от районите на гр. Котел, Елена, Габрово , Одринска Тракия и др. б) Село Девне и до днес има свои потомци в следните села на Молдова: Копчак, Чадър Лунга, Бешгьоз и абсолютно доказано в село Валя Пержей. в) Село Девне и до днес има свои потомци в следните населени места на Украйна: Жовтневое, Девнинское, Гамовка и Георгиевка. г) Село Девне до 1940 г. е имало свои потомци в следните населени места на Румъния: Тулча, Исакча, Башкьой и Бабадаг Чрезвычайно интересно для генеалогических разысканий!
Девненец: Уважаемые форумцы, Прошу вас, предоставьте мне все что знаете или имеете в качестве документов, исследований или воспоминаний по создании следующих колоний: 1. Башкьой - Кирсово. 2. Чумлекей - Виноградовка, Тарутинский район. 3. Валя-Пержей. 4. Татар-Кыпчак - Копчак. 5. Каракурт - Жовтневое. 6. Девнинское, Гамовка и Георгиевка - Мелитопольский район, Украина. 7. Башкьой - Николае Бълческу, Тульчанский район, Румыния. Буду рад, если предоставите мне копии для этих колоний из книги Скальковского, Берга и др. Девненец
Admin: Уважаемый Девненец! Со своей стороны постараюсь Вам помочь, чем смогу. Частично материалы Берга сейчас публикуются и в разделе "Другие темы", например, о Каракурте :Албанцы
полная версия страницы